Ясен Григоров: “Лили Рибката” е филм за любовта във всичките й форми

“Приказка за отговорни родители и чувствителни деца.
История с фантастични герои и любов във всичките й форми.”

“Лили Рибката” е един от най-успешните български филми тази година. Историята на магическото дете, което променя пола си всеки път, щом някой го погледне в очите, ще може да бъде проследена и от гостите на Заедно! Ден на българите в Австрия на 27 май 2018 година, където Vienna Sunday Cinema ще реализира две прожекции на филма.

За магическия свят на “Лили Рибката”, вълшебствата на родителството и предизвикателствата пред българското кино, Александър Детев разговаря с режисьора и сценарист на филма Ясен Григоров.

Как дойде идеята за филма и как протече реализацията му?

Моят родителски опит беше в основата на филма. Всичките ми размисли за моето детство, начина, по който съм отгледан, и всички уроци, които смятам, че трябва човек да си спомня и да пренася в собственото си родителство. Сценарият е посветен на моите деца – момче и момиче. Написах го в периода 2009-2010 година, тогава синът ми беше на две, а дъщеря ми – на шест годинки.

Когато пишехте сценария, съществуваше ли начертан план за това, как ще бъде заснет филмът?

Не. Когато пишех сценария за “Лили Рибката” имах вече два независими филма – “Дървеното езеро” и “Малък-голям”. Моето желание беше да не се чувствам зависим от държавните средства, за да мога да правя нещата така, както ми се иска. Затова тези два филма бяха реализирани според възможностите ми. За “Лили Рибката”, още докато пишех сценария, ми беше ясно, че ще е необходим много по-сериозен бюджет.

Когато “Малък-голям” и “Дървеното езеро” бяха представени на Златна роза (фестивал на българския игрален филм – б.р.), те направиха голямо впечатление на професионалистите в киноиндустрията и членовете на Съюза на българските филмови дейци, за които аз тогава бях напълно непознат. “Малък-голям” получи награда на критиката, а аз бях подтикнат от тези хора да участвам в сесията за финансиране на Националния филмов център. Участвах през 2012 г., но имах негативни преживявания с комисията. Към онзи момент чух подигравателна и цинична критика, както и получих различни предложения за получаване на субсидията срещу заплащане на проценти на високи нива. Всичко това ме отблъсна много силно, аз се върнах България през 2001 година с идеята да работя тук, а тези схеми ме отвратиха. Напуснах Съюза на филмовите дейци, на който току-що бях станал член, и обявих в едно писмо до Националния филмов център, че няма да участвам в сесиите после и да ставам свидетел на подобни изкривени практики.

Започнах да търся начин да финансирам филма като предишните ми два, като независима продукция. Но доста бързо разбрах, че това нямаше как да се случи заради сложността на сценария. Една случайна среща с оператора Григор Кумитски промени всичко. На него посветих филма. Три месеца след нашата среща той спаси живота на едно момиче по време на снимки край морето. За съжаление, той се удави докато я спасяваше. Три месеца преди трагедията, Григор ми беше казал да не се предавам и да продължавам упорито, което ми даде сили да представя филма на още една сесия. Към онзи момент сесията към Националния филмов център се наричаше “нискобюджетна”. Казах си, че ако успея да спечеля субсидия, ще мога поне да започне заснемането на филма. Ставаше въпрос за 200 хиляди евро, това е сума, която никак не е малка и дава възможност да се започне работа.

Това беше голяма промяна в начина на финансиране, тогава решиха да подкрепят няколко малки продукции, вместо една голяма. Нали така?

Точно така. Тогава отвориха финансиране за 9 проекта. Между тях са “Посоки”, “Дъвка за балончета”, “Лили Рибката”. “Лили Рибката” впоследствие надхвърли в пъти субсидията, която аз получих. Това се случи благодарение на набирането на копродуценти, които ни помогнаха да създадем филма. Това е един дълъг път, от 2010 г. до излизането по кината през 2018 г., който е съпътстван от много моменти, в които ту си сигурен, че ще направиш филма, ту се отказваш. Важното е, че не спрях и получих подкрепа от различни хора и накрая филмът е реалност.

Този път звучи сякаш една голяма част от него е съпътствана от разочарование и дори отчаяние, че нещата няма как да станат. Как успява човек да не се откаже в такава ситуация?

Аз завърших “Детска книга и илюстрации” в България и заминах за Швейцария с идеята, че ще се занимавам с детски илюстрации. Първият шок, който изживях там, беше от нещо, което един от учителите ми каза. Учех във Висшето училище по приложни изкуства в Женева и имах учител по илюстрация, който към онзи момент имаше шест или седем издадени книги. Той беше на възрастта, на която аз съм сега. Тогава със светнал поглед му обясних как мечтая да издам книга, да стана автор, а той ми отговори: “Ако мислиш, че с илюстрация на книги ще си изкарваш хляба, подготви се да бъдеш много разочарован”.

Давам този пример, защото дори в една такава страна, за която вярваме, че нещата са уредени, един артист е високо оценен и би могъл да живее от труда си, също е трудно и много от творците работят на инат. В България имаме известна разглезеност от миналите ни времена (преди 1989 г. – б.р.), които са създали едно усещане, че творецът трябва да бъде хранен от държавата, тъй като това е една финансово непродуктивна дейност. Българският творец е разглезен да мисли, че някой му дължи нещо, а не е така. Това ме кара да издържам в по-дълги и трудни проекти.

А какъв е пътят на изкуството – между държавната намеса и пазарния принцип?

Много е сложно. На първо място, държавата трябва да има цялостна културна политика, идея защо културата, в най-общия смисъл на думата, е важна за нея. Трябва да се изгради някаква визия за това, какво държавата може да извлече от своите културни дейци. Чак тогава могат различните инструменти, държавно финансиране, субсидии, да влязат в употреба. Ако има държавна помощ, за мен е очевидно, че проектите, които я получават, трябва да са устойчиви на пазара, т.е. да носят приходи. В противен случай е безсмислено, особено ако няма друга идея за това, защо са подпомагани.

Нека поговорим малко за филма – за впечатляващия актьорски състав, вълшебството и цветния свят на “Лили Рибката”. Опишете ми снимачната площадка. 

Аз от 15 години заснемам реклами. Екипът, с който направихме филма, са мои колеги от рекламата. На тази снимачна площадка се бяхме събрали дългогодишни колеги и приятели. Отношенията и механизма на работа между нас е толкова добре изграден през годините, че целият процес беше лишен от напрежение. Новото за мен беше работата с големите имена в българския театър и кино.. Всеки един от тези актьори беше една нова лична среща. Предизвикателството за мен беше да ги убедя, месеци преди снимките, че мога да създам един филм и да им предоставя възможност за нещо ново и различно в кариерата им.

Нека споменем някои от имената и ролите, които изпълняват.

Татяна Лолова, Койна Русева и Стоян Радев са т.нар. “циганско семейство” във филма. Тяхната дъщеря е малката Дарина Досева, която в реалния живот е дъщеря на Добрин Досев, който пък пое ролята на бащата на необикновеното дете във филма.

Майката на необикновеното дете е Елена Кабасакалова. Линда Русева и Красимир Ранков са в ролята на медицинската сестра и професора, които преследват необикновеното дете. “Лошият” персонаж е Николай Урумов – директорът на училището. Красимира Демирова играе секретарката на директора, а Луизабел Николова е учителката на детето. Калин Сърменов и Десислава Спасова са в ролята на родителите на селското дете, което се казва Бойко, а него го играе Калоян Минчев. Калина Асенова е момичешката половина на обикновеното дете, а моят син Боян Григоров участва като момчешката половина. Не искам да пропускам и един много важен актьор, Христо Узунов, който с гласа си ни превежда през целия филм.

Какво казва този филм на децата и какво – на родителите?

Този филм за мен е мост между двете. Филмът може да бъде гледан по един начин от децата и по друг – от родителите. Иска ми се да предам е едно послание за доброта от страна на родителите. Ние като възрастни, с погледа към децата си, можем да им дадем стабилност, сигурност, нежност, обич, но и със същия този поглед можем да ги нараним, объркаме, унижим, да ги накараме да се чувстват слаби. Като възрастни имаме една огромна отговорност, извън думите, извън дори директното физическо насилие, в един много интимен момент на гледане очи в очи, имаме много голяма сила да зареждаме децата си.

За каква публика препоръчвате филма и има ли хора, които не съветвате да го гледат?

(смее се) Не, няма хора, на които да не го препоръчвам. Публиката е семейна, което я разширява много. Смятам, че филмът е подходящ както за родители с деца, така и за млади хора, на които им предстои да създадат семейство. След прожекциите, виждам, че много деца отиват да го гледат сами и намират тяхното спокойствие и смисъл. Те много харесват края на филма, в който малко се карам на родителите. Децата много оценяват това, защото заемам позицията на някого, който може да размаха пръст на родителите, както те размахват пръст на децата си.

И накрая ми се иска да кажеш на всички, които не са гледали филма, но ще имат тази възможност на 27 май, да довършите изречението: “Лили Рибката” е един филм за…

“Лили Рибката” е един филм за любовта във всичките й форми. Така съм го написал и в анотацията на филма. Това е есенцията, която искам да предам.

Двете излъчвания на “Лили Рибката” ще бъдат от 13:30 и 15:30 на 27 май 2018 г. в двореца Miller Aichholz по време на Заедно! Ден на българите в Австрия. Цените на билетите са 5 евро за деца и 7 евро – за възрастни. За резервации: Мариана Де Мео, demeomariana@gmail.com.