Ученик в гимназия, някъде между 11 и 12 клас, през последните десет години си бил в система и си живеел според график, който ти показва какво точно да правиш, кога да го правиш, без да е имало нужда от твоето мнение, преценка и мисли. Тогава идва времето да се опиташ да отговориш на въпросите: „Какво ще учиш? Какъв искаш да станеш?“, докато цялата ти рода е затаила дъх, очаквайки твоето „съдбоносно“ решение.
Според моите наблюдения има три типа хора в тази ситуация: такива, които са от късметлиите и от малки знаят с какво искат да се занимават или пък си имат родители, които поемат тежката отговорност от това да кажат на децата си какво „трябва“ да учат; тези, които просто захващат нещо колкото да не е без нищо и накрая онази група, които нямат никаква идея или план за себе си в момента…и няколко месеца по-късно също. Изведнъж се оказваш задължен за изключително кратък период от време да избереш какво ще правиш в следващите тридесет години от живота си, защото нали знаете… Времето си минава, конкуренцията е жестока, трябва да изглеждаш успял на хората (и съседите) и още на десет години трябва да си наясно напълно със себе си, какво искаш и къде се виждаш в бъдещето.
Избираш си някаква специалност. Приемат те в някой си университет. Казваш на всички, които познаваш, празнуваш, подготвяш се за Голямото изпращане, в случай, че ще учиш в чужбина и се чувстваш добре – нормално, това е едно от първите ти решения като вече „разумен, пораснал, поемащ отговорността за себе си“ човек. В тази ситуация хората се разделят на още няколко вида: хора, доволни от избора си, на които истински се възхищавам; противоположните, които се питат със сутрешното си кафе, дали могат да „избутат“ още една-две години от специалност, която мразят или другите, които просто имат смелостта да признаят на първо място пред цялото си семейство и после пред самите тях, че са сбъркали при избора си.
След първите няколко месеца специалността, която учиш започва да те представя пред хората като визитка. Всичките стереотипи и очаквания също започват да се настаняват в образа ти удобно и с времето да го изкривяват в нужната форма- ако учиш икономика или право почти винаги си с риза, сериозен, самоуверен и използващ постоянно сложни думи, дори и в магазина до вас, или може би си се спрял на философия, Египтология или пък история на изкуствата и с всеки семестър се приближаваш все повече и повече в очите на хората до образа на човек, живеещ на фотосинтеза, който практикува йога и го очаква блестяща кариера в кафето на ъгъла. Ако искате можете да вярвате във всичко това, ако смятате, че се вписвате добре в някоя от групите или пък просто може да си създадете собствен модел, ако имате смелостта и въображението за това.
Учих година „Театър, филм и медии“ и бях убедена, че това е то – призванието на живота ми. Трудното разбиране на материала от моя страна и резултатите от изпитите ми бяха на друго мнение. Отново се появи Въпросът: „Какъв искаш да станеш?“, а фактът, че вече не бях на 17 и, че бях сбъркала един-два пъти, оказа най-голямо влияние. Имам късмета да имам родители, които да ме подкрепят и в най-странните ми избори- като например това да запиша да уча философия, без да ме питат „Какво пък ще правиш с това?“.
Студентка в университета, някъде между 1-ви и 2-ри курс, през последните две години в нова система и живееща по нов график, единствено може да ви увери, че не е чак толкова ужасно да признаете пред себе си, че сте сбъркали или, че дадена специалност не е за вас. Всички, които смятате да учите Нещо за в бъдеще или да замените Нещо-то, трябва да знаете, че дори и да сте достатъчно уверени в себе си и да имате план за всеки един момент от живота си, не трябва да се страхувате от промени в избора или начина ви на мислене. Имайте куража да започнете отначало, да определяте собствените си правила и да бъдете това, което искате, а ако още нямате еднозначна представа какво е то – няма страшно, процесът на откриване може да бъде изключително интересен.
Автор: Милена Хаджийскa